За книгата

Поли Муканова вече се е наложила като един от най-последователно ангажира­ните автори към жанра на фрагмента в съвременната българска литература. Тези кратки белетристични форми тя разработва в книгите „Amor Fati: фрагменти“ (2012), „Сизиф дали е бил щастлив?“ (2022), „Пристан за отшелници“ (2022), а в тяхно продължение се превръща и на­стоящият литературен проект „Тефтер в автобус с порой“.

– доц. д-р Надежда Стоянова

Новата книга на Поли Муканова продължава развитието на жанра, който през последните години тя представя най-активно в своето творчество. Очевидно водена в своя избор от примера на големите поети и писатели, които не остават безразлични към тази жанрова форма, авторката записва впечатления, настроения, рефлексии в усилието си да изгради един по-добър и по-естетичен свой свят.

– доц. д-р Людмила Миндова

Тефтер в автобус с порой от Поли Муканова има определение пътуващи фрагменти и събира уловени „по пътя“ на последните две-три години мисли и настроения на авторката си. Подзаглавието, с което се назовава оригиналният авторов подход, израства от тематиката, за да нюансира жанровата специфика на фрагмента, добре познат и непрекъснато обновяван от дълговечната традиция с откъслеците на древните мъдреци на света до експромтите на днешните мислители. Композицията на книгата следва същия есеистично-импресиони­стичен подход, който на свой ред дава и на читателите водещата роля на пълноправни участници в смислопораждането да изграждат свои сюжети.

– доц. дн Мая Горчева

Изданието е осъществено с финансовата подкрепа на
Министерството на културата

За автора

Поли Муканова (София, България) е пое­теса, преподавател, преводач, доктор по обществени комуникации и информационни науки (История на книгата). Авторка е на поетичните книги „Мигове в кибритена кутийка“ (2009), „Мидите имат две страни“ (2015), „Пристан за отшелници“ (2022); кратка проза – „Amor fati: фрагменти“ (2012), „Сизиф дали е бил щастлив?“ (2022), както и на моногра­фиите „История и теория на четенето“ (2018), „Четенето и читателите в българското общество (1878–1944): институцията библиотека“ (2023). Учас­твала е в множество национални и международни поетични фестивали (Караманови средби, Рацинови средби, Поетска ноќ во Велестово, Ditët e Naimit, Стружки вечери на поезията и др.). Има три книги в превод на македонски от Зоран Якимоски: „Мигови во кибритна кутиja“ (2009), „Школките имаат два дела“ (2015) и „Патот за Гвадалахара“ (2025).
В неин превод от македонски език излиза романът „Годишни времена“ на Юлияна Величковска (изд. „Ерго“, 2017), стихове от Зоран Якимоски, книгите „Картографиране на себе си“, избрана поезия (изд. „Ерго“, 2023) на Славица Гаджова Свидерска, „/Не/удобството на съществуването“, избрана поезия (изд. „ДА“, 2023) от Лидия Димковска. Поезията ѝ е преведена на английски, немски, испански, италиански, турски, албански, румънски, хърватски и македонски. От 2010 г. е редактор в сп. „Сборище на трубадури“.

През март 2024 г. провежда първия в България курс по „Творческо писане за библиотекари“ със специалното участие на Аксиния Михайлова, Владимир Левчев и Лидия Димковска. През 2024 г. е официален и единствен участник на „Стружките вечери на поезията“ в Република Северна Македония от България.

Преподавателка e по история на книгата и библиотеките, теория на четенето и библиофилство в Университета по библио­текознание и информационни технологии в гр. София.

Материалът Тефтер в автобус с порой – Поли Муканова е публикуван за пръв път на Сборище на трубадури.

За книгата

Фрагментът би трябвало да е кратко есе. В един от своите известни „Фрагменти“ Далчев казва, че „есето е смесица от поезия и философия, дето мисълта е основата, а образът – само средство или повод; то е една поезия, преодоляна и следователно изгубена“. Но при самия Далчев, в неговите фрагменти, поезията съвсем не е изгубена. Също и фрагментите на Поли Муканова, събрани в книгата „Сизиф дали е бил щастлив?“, са обединени от нейния особен поетичен глас. Макар и да са твърде разнообразни – от чиста кратка поезия като „Събудих лятото, оставено на гардероба. Жълтия чадър разпънах на балкона“ или „Паркова алея, с която се надбягват – медитация на тревен килим. Дишане с щурците“ до абстрактно-философски афоризми като „Догматизмът е опиум за невярващите“ или „Най-краткото определение за цялост: фрагмент“, а също така и „записки“, или поетически проблясъци, от срещи с различни места и хора, от Охрид до Вашингтон, от големите мъртви до живите приятели.

„С тези фрагменти съм подпрял развалините си“ – гласи един от последните редове в знаменитата, сложна и енигматична поема на Т. С. Елиът „Пустата земя“. Книгата на живота ни се състои от фрагменти. Но поетическият глас може да ги съхрани и превърне в едно естетическо цяло.

Владимир Левчев

За автора

Поли Муканова (София, България) е пое­теса, преподавател, преводач, доктор по обществени комуникации и информационни науки (История на книгата). Авторка е на поетичните книги „Мигове в кибритена кутийка“ (2009), „Мидите имат две страни“ (2015), „Пристан за отшелници“ (2022); кратка проза – „Amor fati: фрагменти“ (2012), „Сизиф дали е бил щастлив?“ (2022), както и на моногра­фиите „История и теория на четенето“ (2018), „Четенето и читателите в българското общество (1878–1944): институцията библиотека“ (2023). Учас­твала е в множество национални и международни поетични фестивали (Караманови средби, Рацинови средби, Поетска ноќ во Велестово, Ditët e Naimit, Стружки вечери на поезията и др.). Има три книги в превод на македонски от Зоран Якимоски: „Мигови во кибритна кутиja“ (2009), „Школките имаат два дела“ (2015) и „Патот за Гвадалахара“ (2025).
В неин превод от македонски език излиза романът „Годишни времена“ на Юлияна Величковска (изд. „Ерго“, 2017), стихове от Зоран Якимоски, книгите „Картографиране на себе си“, избрана поезия (изд. „Ерго“, 2023) на Славица Гаджова Свидерска, „/Не/удобството на съществуването“, избрана поезия (изд. „ДА“, 2023) от Лидия Димковска. Поезията ѝ е преведена на английски, немски, испански, италиански, турски, албански, румънски, хърватски и македонски. От 2010 г. е редактор в сп. „Сборище на трубадури“.

През март 2024 г. провежда първия в България курс по „Творческо писане за библиотекари“ със специалното участие на Аксиния Михайлова, Владимир Левчев и Лидия Димковска. През 2024 г. е официален и единствен участник на „Стружките вечери на поезията“ в Република Северна Македония от България.

Преподавателка e по история на книгата и библиотеките, теория на четенето и библиофилство в Университета по библио­текознание и информационни технологии в гр. София.

Материалът Сизиф дали е бил щастлив? – Поли Муканова е публикуван за пръв път на Сборище на трубадури.

Освен образец за художествено качество, животописите са и неоценим извор за живота и характера на първите гръцки и римски законодатели (Ликург и Нума, Солон и Публикола), на прославени държавници (Кимон и Лукул, Темистокъл и Камил, Фокион и Катон Млади) и военачалници (Никий и Крас). И колкото по-дълбоко навлиза в реалността на житейските им пътища, толкова по-високо Плутарх поставя стандарта на бъдещата европейска белетристика. Защото големи наративи – от историческите драми на Шекспир до „Животът на безславните мъже“ на Фуко, – следвайки или противопоставяйки се на Плутарховия образен свят, са допринасяли за оформянето на интелектуалните, нравствените и естетическите ценности на съвременната европейска цивилизация.

За автора

Плутарх (ок. 46–127) завещава на световната литература две големи групи произведения, обединени под заглавията „Успоредни животописи“ и „Нравствени съчинения“. В тях се съдържа и почти всичко известно за живота му.

Роден е в малкия беотийски град Херонея. Образова се в Атина, където изучава философия при платоника Амоний, реторика и математика. В съзвучие с космополитния дух на времето предприема пътувания из цяла континентална Гърция, посещава Йония в Мала Азия, стига и до Александрия. Заниманията с държавническа дейност два пъти го отвеждат в Рим. За разлика от типичния интелектуалец на епохата, търсещ поле за изява в Рим или Атина, Плутарх избира да живее в родната си Херонея, макар да е придобил и римско, и атинско гражданство. Воден от принципа, че добродетелното живеене означава дейно участие в обществения живот, той заема редица длъжности, сред които архонт епоним и жрец на Аполон в Делфийското светилище.

Материалът Успоредни животописи – Плутарх е публикуван за пръв път на Сборище на трубадури.

За книгата

„Успоредни животописи II“ на Плутарх съдържа три нови, неиздавани на български биографични двойки. В житейските истории на персонажите си авторът вплита и модерните идеи на своето време, и собственото си верую за онази важна спойка между личностно и обществено благо, която гарантира здравето на държавата и безсмъртието на държавния мъж. Портретите на неговите герои, изправени пред големи житейски обрати и предизвикателства, са поставени на културно-историческата сцена от ранната атинска демокрация до късната римска република. Освен образец за художествено качество животописите са и неоценим извор за живота и характера на първите гръцки и римски законодатели, на прославени държавници и военачалници. И колкото по-дълбоко навлиза в реалността на житейските им пътища, толкова по-високо Плутарх поставя стандарта на бъдещата европейска белетристика. Защото големи наративи – от историческите драми на Шекспир до „Животът на безславните мъже“ на Фуко, – следвайки или противопоставяйки се на Плутарховия образен свят, са допринасяли за оформянето на интелектуалните, нравствените и естетическите ценности на съвременната европейска цивилизация.

Захванах се с писането на биографии заради другите, но продължавам присърце да се занимавам с това вече заради самия себе си. Защото чрез житейските истории на моите герои аз се оглеждам като в огледало и същевременно се опитвам някак да украся и да уподобя и своя живот на техните добродетели. Наистина случилото се с тях не изглежда да служи за нищо друго, освен за съпреживяване и споделяне на пътя им. Когато подобно на домакини приемаме един подир друг всеки един от тях като свой гост в дома си, ние разбираме и наблюдаваме колко и какъв е, както казва Омир, като осмисляме най-важното и най-хубавото от делата му.

С тези думи на Плутарх от новия том на издателство „Ерго“ с три двойки животописи на Тимолеон – Емилий Павел, Пир – Марий и Лизандър – Сула българският читател пристъпва в света на шестима славни държавни мъже, белязали съдбата на своите народи. Амбициозни победители във военни битки, честолюбиви политици с незавиден житейски крах или обичани народни водачи, техните личности, живо и колоритно описани, се превръщат в надежден ориентир за качествата на държавника и в наше време.

За автора

Плутарх (ок. 46–127) завещава на световната литература две големи групи произведения, обединени под заглавията „Успоредни животописи“ и „Нравствени съчинения“. В тях се съдържа и почти всичко известно за живота му.

Роден е в малкия беотийски град Херонея. Образова се в Атина, където изучава философия при платоника Амоний, реторика и математика. В съзвучие с космополитния дух на времето предприема пътувания из цяла континентална Гърция, посещава Йония в Мала Азия, стига и до Александрия. Заниманията с държавническа дейност два пъти го отвеждат в Рим. За разлика от типичния интелектуалец на епохата, търсещ поле за изява в Рим или Атина, Плутарх избира да живее в родната си Херонея, макар да е придобил и римско, и атинско гражданство. Воден от принципа, че добродетелното живеене означава дейно участие в обществения живот, той заема редица длъжности, сред които архонт епоним и жрец на Аполон в Делфийското светилище.

Материалът Успоредни животописи II – Плутарх е публикуван за пръв път на Сборище на трубадури.

За автора

Плутарх (ок. 46–127) завещава на световната литература две големи групи произведения, обединени под заглавията „Успоредни животописи“ и „Нравствени съчинения“. В тях се съдържа и почти всичко известно за живота му.

Роден е в малкия беотийски град Херонея. Образова се в Атина, където изучава философия при платоника Амоний, реторика и математика. В съзвучие с космополитния дух на времето предприема пътувания из цяла континентална Гърция, посещава Йония в Мала Азия, стига и до Александрия. Заниманията с държавническа дейност два пъти го отвеждат в Рим. За разлика от типичния интелектуалец на епохата, търсещ поле за изява в Рим или Атина, Плутарх избира да живее в родната си Херонея, макар да е придобил и римско, и атинско гражданство. Воден от принципа, че добродетелното живеене означава дейно участие в обществения живот, той заема редица длъжности, сред които архонт епоним и жрец на Аполон в Делфийското светилище.

Материалът Нравствени съчинения – Плутарх е публикуван за пръв път на Сборище на трубадури.

„Вакханки“ – разказ от Тиванския митологичен цикъл за въдворяването на култа на бог Дионис в родната му Тива, и „Ифигения в Авлида“ – пиеса за заминаването на ахейците към Троя и за жертвата на дъщерята на Агамемнон Ифигения, за да може походът да се осъществи, са двете последни пиеси на Еврипид, писани при двора на македонския цар Архелай, където трагическият поет прекарва последните години от живота си.

За автора

Еврипид (485-406 пр. Хр.) е най-младият от тримата известни старогръцки трагически поети. Роден във века на Перикъл, в разцвета на класическа Атина, той е свидетел и на нейния упадък по време на Пелопонеската война.

Античните биографи описват пестеливо живота му. Еврипид страни от активна обществена дейност, предпочита уединението. Пише трагедии от 18-годишен, но успява да постави своя творба доста по-късно. През дългия си творчески път той рядко получава награди и признание: съвременниците му го възприемат като новаторски и прекалено рационален, изобразяващ, според Аристотел, хората „не такива, каквито трябва да са, а такива, каквито са”. Блестящото образование, което получава, както и общуването му с видни философи му носят прозвището „философ на сцената”. В творбите си често използва рядко срещани версии на античните митове и ги обогатява с измислени от самия него сюжетни ходове.

Написал е повече от 90 трагедии, от които до нас са достигнали едва 17 и една сатирна драма.

Материалът Трагедии – Еврипид е публикуван за пръв път на Сборище на трубадури.

Първите ми впечатления от сборника „Някога бяхме богове“ бяха, че разказите са сдържани, непретенциозни и интригуващи по неочакван, някак позабравен начин. Когато стигнах до третия или четвъртия разказ, изпитах едновременно облекчение и задоволство: нямаше я предвзетостта на постмодернизма, но я нямаше и овехтялата естетика на осемдесетте.

В разказите на Мартин Петков се долавя леко старомоден привкус – но това, в най-лошия случай, е онзи привкус, който усещаме при съзерцаването на картина, която не е изгубила въздействието си и продължава да ни „говори“. Времевата и пространствената неопределеност (включващи „българското“) са отлично изградени – не се случва често подобни построения, които носят в себе си общочовешки послания, да не звучат наивно или претенциозно. Както ироничните нотки, така и фантастичните елементи – рядко използвани в по-новата българска литература – са повече от добро допълнение, а усещането за „поп“ или „пълп“ литература е по-слабо от това за оригиналност.

За разказваческото изкуство на автора ще спомена единствено, че в тези истории усещаме не само посланията, а и загадката на литературата.

Николай Тодоров

Отзиви

Разказите на Мартин Петков са по-скоро в традициите на една хуманистична фантастична литература, която познаваме от творчеството на автори като братя Стругацки, Клифърд Саймък, Рей Бредбъри или пък Станислав Стратиев и Павел Вежинов. В тях важните въпроси са свързани с човешкото. С надеждите за това от него, което ще оцелее в бъдещето, или с опасенията за това, което ще бъде изгубено. Въпроси, вълнуващи винаги хората, независимо от времето и пространството, които обитават, са тези, които разказвачът извежда чрез своето повествование – за любовта, за словото, за паметта и какво оставяме за тези след нас. Прозата на Мартин Петков е и психологическа, и философска, за да бъде определяна само и изцяло като „фантастика”.

Авторът умее да разказва, притежава литературна култура, която личи в текстовете му. Притежава и един необходим усет за конструиране на разказа. Не се увлича, не „пълни” излишно там, където не е необходимо.

Със сигурност прозата на Мартин Петков ще допадне на много по-широк читателски кръг от този на любителите на фантастиката, ще бъде оценена в нейната по-широка литературна стойност.

Катя Атанасова, Портал за Култура

В началото се колебаех дали след някой много силен текст да продължа напред веднага, защото не исках да губя усещанията, които той е предизвикал. Хвърляйки се обаче в следващата фантастична история, те не бяха потиснати, а допълнени от нови и нови нюанси.

И четейки ред след ред, пред теб се разкриват болните истини на реалността, в която сега живеем, които всички знаем и някои осъзнаваме, но не правим нищо, за да ги променим… И злобата, и ограничеността, и егоизмът да си над другите, и прекалената амбициозност, и липсата на такава с пълна чаша в ръка всяка вечер, готова да помете спомените и заличи мечтите… Игличките сами започват да се забиват в сърцето ти, една след друга, влизат и излизат за части от секундата, а ти, ти дори нямаш желание да се отбраняваш, защото не виждаш смисъл, не виждаш как това ще се промени…

Кристиана Тошева, Фентъзи ЛАРП Център

„Някога бяхме богове“ не е точно сборник с фантастични разкази – някои от историите нямат ясна жанрова ориентираност, но си личи чудесната ерудиция и разностранни интереси, които са толкова рядко срещани сред младите писатели. Още първият разказ, “Времето и ние”, показва, че сборникът има и силен личен елемент, смело откриване си е с тая тъжна кратка история за погинали надежди.

Ако не бяха събрани зад една корица, нямаше да повярвате, че това са разкази, писани от един човек.

Мартин Петков може да пише фантастика, може да пише политическа сатира, може да дълбае из по-сериозни разкази с прецизни препратки към други произведения и автори, а може и да се забавлява с хумор.

Истината е, че в разказите му основно има кротка хуманност, личи липса на агресия и показност.

Христо Блажев, Книголандия

Откъс

Из „Последният разказ на Ярослав Хлеб“

Основна заслуга за хвърлянето на светлина върху предсмъртните месеци от живота на Хлеб принадлежи на двама испански енциклопедисти – Гариго и Хосе. Техните студии от началото на века, както и последвалата самостоятелна монография на Хосе не само се превърнаха в бестселъри, но и начертаха пътя, който и до днес следват хиляди търсачи на последния разказ на Ярослав Хлеб.

Гариго и Хосе тръгват от там, откъдето и всички останали – пълните събрани съчинения на Хлеб. Единадесет самостоятелни романа, четири трилогии, две тетралогии и култовата октология „Не стреляй по умрелите кучета”. Но за разлика от другите Гариго и Хосе не се захващат с изразните средства, хуманитарните идеи или повествователния стил на автора, а търсят ключ, който да им подскаже какво е довело до онзи период в живота на твореца, известен днес като „мълчанието на Хлеб”.

Така те стигат до четвъртия том от споменатата вече октология (с подзаглавие „Прокълнатото куче на опрощението – предизвикателството на Съдбата”), където в един привидно важен за повествованието диалог се натъкват на умело прикрит „втори текст”. Малцина са майсторите на словото, способни да вплетат „втори текст” в произведенията си, но ако това трябва да се изрази с думи, процесът прилича много на създаването на картина, при която художникът замаскира даден образ под друг.

След внимателно дешифриране и анализ, както и след извършването на две психографически експертизи Гариго и Хосе изваждат на бял свят „скритите монолози и откровения на Ярослав Хлеб”. Съгласно разкодираните пасажи „всеки текст, всяка история, всеки роман са равнозначни на чума за хората. Словото унищожава физически природата (изсичат се гори, изразходва се електричество, руши се озоновият слой) и в същото време то, словото, нанася непоправими щети върху съзнанието на човешките индивиди; уврежда техните мозъци, манипулира чувствата им и води до девиации във възприемането на околния свят.“

Дори качването на едно изречение в световната мрежа, казва Хлеб, може да има непоправими последствия. Та нали, освен изхабената електроенергия за ползването на компютър, интернет и какво ли още не, всеки би могъл да разпечата това изречение на хартия и то не в един, а в стотици, в хиляди екземпляри. Да не говорим до какво може да доведе прочитането му – алкохолизъм, насилие в семейството, масови изстъпления и даже геноцид.

Гариго и Хосе успяват да открият „втори текстове”, макар и доста по-малки по обем, и в някои от самостоятелните романи на Хлеб, както и в единствената му новела „Изпрати ми куршум за Бъдни вечер”. Благодарение на тях двамата испанци стигат до идеята за „изгубения разказ” или знаменитата „апория на Хлеб”.

Според Гариго и Хосе след издаването на своите единадесет романа, четири трилогии, две тетралогии и една октология (както и на въпросната новела) Хлеб, казано на шахматен език, изпада в „патова ситуация”. От една страна, Ярослав е творец, той не може да се откаже току-така от писането. За него писането е вреден навик (като цигарите за пушача). От друга страна, отношението му към словото радикално се е променило. Той е осъзнал огромното значение на знаците, които се появяват на монитора и впоследствие биват записани на твърдия диск на компютъра. За Хлеб всяка дума е зло; дявол, изскочил от Ада и пуснат на свобода.

Това помага на Гариго и Хосе да изградят хипотезата си за последните години от живота на писателя. Те са категорични, че в този период Ярослав Хлеб се оттегля само привидно от писането. Всъщност тогава той създава своя последен и, уви, впоследствие изгубен разказ.

Дали е бил романтичен или драматичен? Сатира или пародия? Най-сетне дали е бил добър или лош разказ, можем само да гадаем. Според едни – произведението е било абсолютен провал. Дори не и пълноценен текст, годен за публикуване, а само ескизи, нахвърляни епизоди и диалози. Според други (в това число Гариго и Хосе) разказът е не просто завършен. Той е шедьовър.

Някъде по онова време, отбелязват те, разказът се материализира в съзнанието на автора. Само и единствено там и никога и никъде другаде! От една страна, разказът е факт, с всичките си точки и запетаи, текстове и подтекстове, дебелашки шеги и морални поучения. А от друга страна, единственият, който знае за съществуването му, е самият автор.

Гариго и Хосе завършват своето изследване с не по-малко странното изречение: „Три седмици след написването на разказа си Ярослав Хлеб се самоубива.” Те не дават други обяснения (защо точно три седмици и откъде-накъде самоубийство, а не покушение на фанатичен почитател например), въпреки че подтекстът като цяло е ясен. Отдавна откъсналият се от реалността Хлеб, тормозен от угризения, мъчен от неврози, упояван със седативи, се страхува до смърт, че разказът може да излезе на бял свят и да нанесе страховити поражения. Творбата живее само в главата му, той не би я „показал” на никого от страх думите му да не бъдат записани и пуснати в световната мрежа, и въпреки това писателят става все по-несигурен и уплашен.

Из „Съгласно Тринадесети раздел на Банановата инструкция“

– „Антиполюс” дефектира в близост до Земята – подхвана накрая Румпел. – Мравките непрекъснато се караха, гонеше ги абстиненция, подливаха си вода. Отгоре на всичко и тревата растеше една такава хилава, за-нищо-не-ставаща. Кацнахме аварийно и се разбихме някъде из тези чукари.

– И после?

– После се озовахме тук – въздъхна Румпел и очите му се насълзиха. – П-проклето място. Разбираш ли, моите хора се бяха пръснали наоколо, прикриваха се, както винаги, да не правят впечатление, да не смущават местните, а те…

Гласът на Румпел затрепери от възмущение и той съвсем се разстрои. Последва поредица от нервни изблици, няколко истерични пристъпа и дори един припадък. А помежду тях в най-общи линии успях да разбера следното.

Малко след приземяването екипажът установил, че остатъците от кораба практически били изчезнали. Буквално се изпарили в нищото. Включително особено ценният вакууматор за химически трансмутации, както и генераторът на хранителни продоволствия, при това последният бил голям колкото къща. След това започнал да изчезва и самият екипаж. Румпел седял в базовата землянка, гризял си ноктите и изпращал агенти, както си е предвидено в Банановата инструкция, а хората му потъвали в околните гори и така и не се връщали.

Минали години.

Светлина върху нерадостната съдба на екипажа на „Антиполюс” успяла да хвърли триглавата ламя (андроиден разузнавач второ поколение), която един ден най-неочаквано се добрала обратно до землянката. Само дето вече не била триглава, а всичко на всичко с едно око и половин муцуна.

– Андроидът беше успял да проследи и да събере информация за повечето от нашите хора – подсмръкна Румпел. – Така например се разбра, че местните отдавна са изяли трите прасета.

– А – рекох, колкото да кажа нещо. Всъщност бях потресен. Трите прасета бяха екип от опитни и специално обучени командоси.

– Лош избор на маскировка – сви рамене Румпел. – Малшанс. Но както казват тук – човек за човека е вълк. Прасетата са нямали никакъв шанс за интеграция. Също толкова зле се оказа положението и с нашите амазонки. Великолепни жени, но… с твърде лабилна психика.

– В смисъл? – попитах плахо аз.

– Станаха жертва на местните традиции и обичаи – отвърна Румпел. – Това по цял ден да те натискат да се жениш и разни мърляви селски феодали да те опипват пощеливо въобще не си е работа. Лорелай още в началото взела сънотворно, така че да не се буди през следващите сто години.

Погледнах го съчувствено.

– Рапунцел пък се затворила в някаква кула със строго ограничен достъп и както разбирам, вече съвсем е изперкала. Подозирам, че е попаднала на разбития модул за психопрограмиране и се е самохипнотизирала. Седи там, бръщолеви глупости и категорично отказва да се върне при нас.

– Конрад ще се оправи с това – опитах се да го успокоя аз.

– С това може и да се оправи – въздъхна Румпел, – но за Снежанките вече е закъснял.

– Защо така? – усетих, че започвам да се изнервям.

Румпел кимна към кулите на замъка в далечината.

– Голямата Снежанка взела властта и се провъзгласила за кралица на туземците. После се скарала с Малката Снежанка и се опитала да я отрови. Нали знаеш, двете все се заяждаха на тема визуални ефекти. Подозирам, че Малката е спретнала някакъв номер и Голямата й е приготвила ябълката.

Повдигнах неразбиращо вежди.

– Това е Келетуриански идиом – каза Румпел. – Абе, очистила я е.

– Лоша работа – без да се усещам и аз бях започнал да поглеждам с притеснение към крепостните стени на туземците.

– Та така – въздъхна сигурно за стотен път Румпел. – Едва тези дни успях да изпратя няколко саморъчно направени дрона, които да се погрижат за Малката Снежанка. Триглавата ламя успя да намери част от оборудването, но туземците вече го бяха поусвоили, така да се каже.

– Туземците работят с нашето оборудване!? – повторих мрачно и инстинктивно погледнах към блажено хъркащите Близнаци.

– Не точно – отвърна оклюмалият командорник. – Вакууматорът за химически трансмутации се намира в някой си Ханс, който неизвестно как го е настроил да снася златни яйца. А с генератора на хранителни продоволствия са се заиграли някакви хлапета, Хензел ли, Гретел ли, нещо подобно. Всъщност той вече не става за нищо, разходната му норма на захар е безумна. Но добрата новина е, че батериите им така или иначе скоро ще се изтощят.

За автора

Мартин Петков е роден през 1976 г. в София. Работи като юрист. Пише поезия и проза. Автор е на книгите „Те не вярват в приказки“ (2008), „Някога бяхме богове“ (2016) и „Светът е само начало“ (2018). През 1998 г. излиза дебютната му стихосбирка „Сателитни антени“, а в следващите години публикува стихове в сп. „Пламък“, сп. „Понеделник“, „Капитал Light“ и др. Негови стихотворения са част от сборници и алманаси със съвременна българска поезия, включително „Славейкови празници на поезията“ – 2006 и 2007 г.

Повече за Мартин Петков на martinpetkov.eu.

Материалът Някога бяхме богове – Мартин Петков е публикуван за пръв път на Сборище на трубадури.

Да всееш хаос по бреговете на Дунав в един невъзможен „Косплей“?
Александър Драганов и Иван Димитров

Да се впуснеш във вендета за невинно пролята кръв със „Спомен за дъжд“?
Димитър Цолов и Милен Димитров

Да станеш „Колекционер на души“ по улиците на Детройт?
Донко Найденов и Денис Метев

Да опиташ „Праскови и малиново сладко“ от устните на две невинни създания?
Сибин Майналовски и Иван Величков

Да влезеш в „Кошмарна синхроничност“ с един млад адвокат?
Денис Метев и Делиян Маринов

Да възкресиш мита за падналия ангел в „Името на изкуството“?
Марин Трошанов и Анна Гюрова

Да потърсиш възмездие с човек „Белязан от съдбата“?
Даниел Иванов и Милен Колев

Да разделиш кърваво наследство в „Утробата на светлината“ с рок и мирис на изгорели газове?
Бранимир Събев и Симеон Трифонов

Отърси праха от доспехите. Напълни револверите. Провери остротата на рапирата.

Материалът Ужас – антология, съст. Иван Величков и Бранимир Събев е публикуван за пръв път на Сборище на трубадури.

За книгата

В едно затънтено градче в Карпатите пристига младият учител-стажант по биология Юрко Банзай. Той е почитател на ъндърграунд културата, халюциногенните гъби, Джими Хендрикс и леките наркотици. В училището е привлечен от срамежливата ученичка Дарця Борхес – аутсайдерка в училищното общество и тормозена от посредствените си съученици. Учебната година тече монотонно и без особени сътресения, Юрко е потънал в мисли за Дарця Борхес, когато в градчето започват да се случват необичайни неща и странни аномалии – изчезват хора, грипна епидемия обхваща гимназията, изпразват се класните стаи, Юрко и Дарця сънуват всяка нощ странни сънища и реалността се размива.

Нощта, в която на Банзай му се присъни последният осъзнат сън за Библиотеката, той неочаквано се събуди посред нощ. Отметна одеялото и тънкия китеник и погледна навън. Уличката беше потопена в ефирен студ и фина лунна светлина. Около луната се беше образувало бледо, отразяващо хало, което вещаеше нещастие.

Той погледна надолу. Сърцето рязко го прободе и заби учестено. На покрития със скреж тротоар стоеше Корий, извил глава, и гледаше към небето. Изведнъж погледът на мъжа се премести от звездите към прозореца, където се белееше лицето на Юрко. Очите му почти физически се впиха в него с извитите си нокти. Студентът облиза устни. Под слънчевия му сплит гореше огън.

Корий бавно се откъсна от асфалта и се понесе нагоре във въздуха направо към прозореца му. Изглежда, около мъжа тъмнината се сгъстяваше и го обличаше в черно расо. Виждаше се как устните му се движат и мълвят думи, които не се чуват. Той се изравни със студента и хищно го погледна в очите. Банзай усети как мускулите му се превръщат във влажно дървесно влакно. Парализира се.

За автора

Любко Дереш (1984, Пустомити) е един от най-оригиналните съвременни украински автори, който се сдобива с известност и писателска слава още преди да навърши пълнолетие. Дебютният му роман „Култ“ (2001) за кратко време става наистина „култов“ в Украйна. Често творчеството на Любко Дереш се възприема за обобщаващо тенденциите в украинската литература от 90-те години на XX век. Докато следва в Икономическия факултет на Лвовския университет, той публикува още три романа „Поклонниците на гущера“ (2002), „Архе“ (2004), „Намерение!“ (2006). Участва в множество литературни форуми и фестивали в Украйна и по света, произведенията му са отличени с награди и са преведени на много европейски езици, сред които френски, немски, италиански, полски и др.

Материалът Култ – Любко Дереш е публикуван за пръв път на Сборище на трубадури.

За книгата

Романът „Тринайсетте дни на полицейския детектив Марцел Фабиан“ излиза за пръв път през 2017 г. и веднага става най-популярното произведение на автора (второ издание 2018 г.). Интересната криминална история се разиграва във време и място, които дават възможност да се разкрие пред читателите един изключително интересен свят: Войводина на прага на ХХ век с нейното пъстро многонационално население; съжителството и сблъсъка на постиженията на ХХ век с предразсъдъците и суеверията. Авторът описва този вълнуващ свят с изключителен финес и чувство за хумор, въвличайки ни в ежедневието на отдалечената и все пак близка епоха.

В романа се преплитат фикция и действителност. Криминалната история е измислена, но много от героите са действителни личности, живели и работили, респективно творили във Войводина. Детективът Марцел Фабиан се различава от обичайния образ на детектив – той е млад, амбициозен, влюбен в съпругата си, същевременно голям поклонник на техническите нововъведения, които използва в работата си (напр. дактилоскопията, новост за времето си). Симпатичен герой, който дори умее да греши.

Всяка глава на романа описва един ден от живота на детектива. Освен работата му Хас създава истинска панорама на живота в краевековието между ХIХ и ХХ век, разкривайки интересни черти от обществения живот. Така романът неусетно разбулва живота в южните покрайнини на Австро-Унгарската монархия, където съжителстват общностите на унгарци, сърби, немци – с тяхното ежедневие, неизбежните напрежения и естествените стремления на всяка една от тях.

За автора

Роберт Хас (1964, Доросло) е унгарски писател от Войводина. През 1991 г. по време на войната в Югославия емигрира в Унгария, оттогава живее в Сегед. Автор е на повече от 10 книги с проза – романи и разкази, сред които особено място заема поредицата за полицейския детектив Марцел Фабиан, от нея досега са излезли два романа, но се очаква и тяхото продължение.

Творчеството на Роберт Хас получава признание и чрез литературните награди, които получава, сред тях са „Шандор Мараи“ (2012), „Атила Йожеф“ (2019). Творбите му са превеждани на немски, италиански, френски.

Материалът Тринайсетте дни на полицейския детектив Марцел Фабиан – Роберт Хас е публикуван за пръв път на Сборище на трубадури.